Приказка за любовта: “Кошница с череши”

fotolia_64931431_subscription_monthly_m_plusfeatwpalt


Умеем ли да приемаме човека до нас такъв, какъвто е?
Умеем ли да живеем в реалността, тук и сега?
Умеем ли да обичаме истински? 

Не минаваше и ден, без да се скараме за нещо. Не знам как започна всичко. В началото не беше така. Сякаш в началото и двамата бяхме различни. Сега скандалите избухваха с повод и без повод. Не се издържаше вече…

Решихме уикенда да отидем на село. Чистият въздух ни се отразяваше добре. Прочистваше умовете и сърцата ни.

Събудих се рано сутринта от кукуригането на петела в двора. Слънцето се опитваше да влезе през спуснатите завеси, за да ни поздрави с новия ден. Усмихнах се. Може би нещата наистина щяха да се оправят…

Антон се размърда до мен. Изсумтя. И стана. Замъкна се тежко към банята. Сутрин не можеше да се говори с него. Целият свят му беше крив. И на мен ми докривя. Трябваше ли винаги да е толкова намръщен?! Да е толкова сърдит?!

Следобед отново се карахме. Не помня за какво. Явно нервите ни бяха опънати до краен предел. Явно връзката ни беше пред разпад и колкото и да се стараехме, не можехме да спрем процеса. Той се сърдеше, че все се цупя и не го разбирам. Аз го обвинявах за същото. Стаята кънтеше от гласовете ни. Както и цялата къща…

На вратата се почука лекичко. Беше баба. Отворих ѝ притеснена. Срамувах се от скандала, който чуваше. И виждаше. Напрежението във въздуха беше огромно. Имах чувството, че зад мен стоеше не мъж, а бомба със закъснител, която всеки момент се готвеше да избухне.

–  Деца мои, почерпете се.

Баба носеше кошница с череши. Домашни, от двора. И толкова вкусни! Антон се приближи към мен и протегна ръка. Обожаваше ги. Отдръпнах се, за да си вземе. Аз също си взех. Двамата дъвчехме черешите и плюехме костилките в шепите си. Някаква особена сладост се разля с мен. Усетих успокоение. Погледнах го. На лицето му беше изписано същото.

 – Обичате череши, нали?
– Да. – кимнахме с пълни усти.
– Черешите, глупави мои деца, са като любовта. Сладки, вкусни, носещи наслада. Но… имат костилки, нали? Неприятно наистина… Само, че заради тях няма да се откажете да ги ядете, нали? Просто ще ги плюете! Не забравяйте, че единственият начин да ядете череши без костилки е да си вземете консервирани. Да, идеални са. Перфектно овкусени и почистени. Но, свежите ви харесват повече, нали? Нищо не може да замени вкуса им! Не се отказвайте от любовта, деца! Просто се научете да плюете костилките.


967b4fe952bf44057628aad46cff63ed

Колко пъти идеализираните очаквания и разочарованието от действителността ти пречат да се насладиш на богатството, което е пред теб? Колко пъти си тръгваш, просто, защото другият не “влиза” в представата ти за това каква “трябва” да е твоята половинка? Колко пъти отказваш да проявиш повече разбиране? Колко пъти си казваш, че заслужаваш повече, без да се замисляш дали и за човека отсреща не важи същото? Приемай другия с това, което е. И най-вече, с това, което НЕ е. Помни, че всеки има нужда от любов. Дай я и я приеми. Такава, каквато е. Без изисквания, без очаквания, и без разочарования… Само така ще можеш да обичаш истински и себе си.


 Източник: www.gnezdoto.net